в. Дума

ПП ”Другата България” продължава поредицата от срещи с българите, живеещи в чужбина, информира нейният председател Божидар Томалевски.

На 26.01.2012 г. „Другата България” организира среща-дискусия на тема : „Българската емиграция – 21 век.” с българските емигранти в Берлин, Германия.

Във фокуса на вниманието ще са проблемите на емиграцията, а именно: работа, здравеопазване, данъци, пенсионно осигуряване, както и защита на конституционните им права и тяхното активно участие и в обществено-политическите процеси в Родината ни. В тази връзка ще бъдат съпоставени и  европейските практики и отношението им от прякото прилагане,  в помощ на българите.

Официален гост на срещата ще е евродепутата Антония Първанова.
Срещи от същия формат предстоят и в Кипър, Гърция, Италия, Франция, Испания и Белгия.

“Ако си намеря подходяща и добре платена работа, веднага се връщам в България, - казва Тони Костадинов от Враца. - Кризата се отрази жестоко и на Испания. Преди можеше от заплатата си да спестяваш, да плащаш вноски по кредити и да заделяш за близките си в България. Вече не е така.

Излезе, че както мога да живея там, мога и в България, нищо че у нас заплатите са по-малки, но пък голяма част от цените са по-ниски.”

Тони е сред хилядите българи, които отиват в чужбина уж на кратък гурбет, а остават там задълго. Идват си от време на време около големите празници и отново поемат емигрантския си път.

50-годишният мъж е от поколението, което промените у нас завариха на по 28-30 г. Завършва механотехникум във Враца, а след това и Техническия университет като инженер по студена обработка на металите. През 1990 г. започва работа в мездренския завод “Старт”.

“Работех като инженер с новатори, които се опитваха да приложат американски технологии за двигателите “Перкинс” и отливането на специални валове за тях, - спомня си Костадинов. - Там обаче нямах перспектива за развитие, водех се за началник-цех, но нямах в него нито един работник. Всичко правех сам, а когато нямаше работа, си клатех краката. Заплатата ми беше 75 лв. на месец.”

Като много хора Тони създава фирма, която отначало се занимава с търговия на желязо, след това с барове и други заведения. По същото време майка му Олга и баща му Тодор остават без работа и той прави заведение и хранителен магазин в родното им с. Мраморен.

“Открих и във Враца магазин. Кризата през 1996 г. ме принуди да се откажа и започнах работа в мебелна фирма. Там постепенно станах началник цех на алуминиева и ПВЦ дограма. Помня, че направихме цялата дограма за един от магазините на известен хипермаркет. Оттам напуснах, защото нямах перспектива.”

През 1998 г. майка му Олга като бивша медицинска сестра отива в Испания да се грижи за една възрастна жена след операция.

Опитите на Тони да си намери работа във Враца или другаде остават без успех и в началото на 2000 г. отива във Валядолид при майка си. За месец научил испанския толкова, че можел сам да се представя пред работодатели.

“Отначало живеех в приюти, - спомня си Тони. - Хранех се в социални столове. Там за социално слабите и безработните се грижат Червеният кръст, обществени организации и католическата църква.

Имах възможност да се къпя, даваха ни дрехи втора употреба, самобръсначки, принадлежности.”

Само 2 месеца след като отива във Валядолид, врачанският инженер намира работа във фирма за монтаж на камини. В нея работи 3 месеца. Трудностите обаче са почти непреодолими, защото в Испания не признават дипломите на нашето образование.

Тони разбира, че трябва да започне първо работа като стругар или фрезист, да чака да го оценят и тогава да получи някаква техническа или инженерна работа.

“Широко рекламираната демокрация и толерантност на Испания нямат нищо общо с действителността, - убеден е Тони. - Местните се отнасят добре към французи, германци, англичани и хората от Латинска Америка, бившите колонии на Испания, защото говорят испански. Ако си българин или румънец, ти обръщат гръб.”

Работел няколко месеца като фрезист в една фирма. Като грамотен инженер там правел цифровите програми на машините, въвеждал нови технологии за обработката на детайлите.

“Собственикът на фирмата обаче се опита да ми смъкне заплатата, защото съм работел на по-малка машина от колегата ми испанец, допълва Тони. - Това бе противозаконно, но не ми се разправяше и се преместих в друга фирма. Можех да работя с такива машини отлично и ме наеха веднага.”

Тогава заплатата на Тони става 1500 евро и той успява да си купи апартамент на изплащане. По същото време се сприятелява с перуанка. Заживяват на семейни начала, но се разделят. Имат дъщеря - Аринне, която е на 8 г.

“В тази фирма във Валядолид се задържах 9 г. и стигнах до 25 000 евро годишна заплата. Бях сред най-добрите специалисти и вършех инженерна работа с най-новите технологии. През 2009 г. обаче настъпи кризата в Испания, фирмата започна да губи. Бях първият, когото освободиха от работа, въпреки че бях с най-дълъг стаж и най-добър опит. Но съм чужденец.”

Преди да са се стопили съвсем малките му спестявания, Костадинов решава да направи своя фирма.

“В Испания във всяка област има организация за регионално развитие, която одобрява и финансира част от различни проекти, - разказва Тони. - Представих свой проект за създаване на фирма за производство на ПВЦ и алуминиева дограма.

Отне ми месеци да подготвя всички изчисления и документация. За да се реализира проектът, бяха необходими 100 000 евро. От организацията можеха да ме финансират с 30 000, давани от ЕС. Другите средства можех да взема като кредит от банка, но само ако проектът бъде одобрен.”

Докато е без работа и чака вест за проекта си, Тони има възможност да се среща по-често със сънародници в Испания.

“Във Валядолид и околностите му по едно време имаше 7-8 хил. българи, - твърди Тони.- Имаше цели махали от врачанските села, които вкупом се бяха преселили. Повечето от тях работят на полето и в животновъдните ферми.

Но сега от цялата колония сигурно са останали около 5000 души. Има 2 български фондации за подмогане на емигрантите, организират училище за децата, но всичко е на доброволни начала. България финансира фондациите много слабо, най-много да се пратят учебници и различни материали. Българската общност има свой танцов състав, който се представя на празници.”

По закон трябвало да отговорят на Костадинов до 3 месеца дали проектът му е приет и как ще се финансира, ако са одобрили предложенията му.

От съвета за регионално развитие обаче му отговарят след многократни запитвания, че проектът му е изгубен. Тони знае, че това е просто невъзможно.

“По това време във Валядолид от 14 фирми за механична обработка на детайли останаха 5. Накрая с много зор в началото на 2011 г. си намерих работа в голяма фирма, която се занимава с поддръжката на завода за производство на двигатели на “Рено”.

Преди тръгването си към Испания след празниците Тони споделя, че редовно следи новините от България с надеждата, че нещата у нас ще се подобрят и отново ще има достатъчно работа за предприемчиви.

в. 24 часа

Куфарите стягат дори хора, които са се установили с години

От десет дни нямаме работа. Тази година маслините закъсняха заради времето, а условията са по-лоши. Чорбаджиите се оправдават с кризата и вече не ни хранят на нивата. Миналата година даваха на всеки берач по едно пиле на ден, а сега само по един кроасан сутринта, и то за който отиде да работи."

Това разказва българка, която откриваме на мегдана в гръцкото с. Терпни, намиращо се на шейсетина километра от границата. Площадът на селото е трудовата борса за българи. Познаваме го от четирите стари коли с благоевградска регистрация и двете ни сънароднички, които седят тъжно на пейка в центъра на площада. Те са част от по-голяма група мъже и жени от българските села на границата, които от години си намират препитанието със сезонна работа в Гърция. По принцип нямат пари, за да ходят на гурбет подал еч, но заради кризата в южната ни съседка, ще бъдат принудени да сменят мястото си за препитание.

Заради финансовата стагнация както нашите гастарбайтери, така и самите гърци вече стягат куфарите за други страни в търсене на по-добър живот.  Дестинациите са Испания, Италия, Германия и Австрия.

Точно към последната страна се е упътила 26-го-дишната Катерина М. Нейният случай е различен. Макар и от гръцки произход, тя е родена и израсла в България. В Солун завършва висшето си образование и се смята за напълно интегрирана в града, където живее вече осем години. „Въпреки това тази година си събирам багажа за Австрия", разказва тя. Нейният случай е представителен едновременно за две групи в страната, която е на прага на сралита. Тя попада в критичната група на онова поколение млади хора, чиято първа заплата е около 700 евро - напълно недостатъчно, ако човекът няма сериозната подкрепа на роднините си. От друга страна, пред Катя стои и въпросът за произхода. „Второто не ме притеснява толкова много, защото имам достатъчно приятели гърци, които емигрираха или имат намерение да го направят." На нейното мнение е и 52-годишният Константинос Баруфас от Солун. През целия си живот той работи като заварчик и винаги е успявал да изхранва жена си и двете си деца, без да му се налага да мисли за живот в чужбина - толкова характерен за поколения гърци. Преди година обаче той отваря сайт с оферти за работа за заварчици в Европа. Единственият критерий? Най-високата заплата. Търсенето го отвежда в Норвегия. Където е студено и тъмно - абсолютно непоносимо за един грък. Дотам ни докараха нашите Иорговци и Константиновци", заключава тъжно Кос-тас, като визира последните премиери на страната - Йоргос Папандреу и Константинос Караманлис.

в. Телеграф